Roger Garaudy

Roger Garaudy

From Wikipedia, the free encyclopedia

Roger Garaudy or Ragaa (born July 17, 1913, in Marseille) is a French author, philosopher and politician. Throughout the 1950s and 1960s he was an important figure in the French Communist Party, and he has written over 50 books, chiefly on Marxist themes. He was the center of a public scandal in 1996-1998, when he was put on trial on a number of charges relating to his book Foundational Myths of the politics of Israel (Les Mythes fondateurs de la politique israelienne). He was convicted of aiding and abetting the denial of crimes against humanity in the chapters "The Myth of the Nuremberg Trials and The Myth of the Holocaust" in the first edition, two counts of contesting crimes against humanity in a number of passages in a successive edition, publishing racially defamatory statements defaming the Jewish community with his claims of a "myth of the six million", and publication of racially defamatory statements and incitement to racial hatred for his "[suggestion that] the Jews deceitfully fabricated evidence of the reality and extent of the genocide for financial gain".[1] French courts consequently banned its publication and fined Garaudy 120,000 French Francs (about $20,000) and sentenced him to a suspended jail sentence of several years.[2][1] Garaudy appealed this decision to the European Court of Human Rights, but the appeal was rejected as inadmissable.[1]

Raised by Catholic and atheist parents, Garaudy became a Protestant, then a Communist. During World War II, he was imprisoned in Djelfa, Algeria, as a prisoner of war of Vichy France. In the postwar years he was elected to public office several times as a member of the French Communist Party, but was expelled from the Party in 1970 due to his criticism of the U.S.S.R.. He then became Catholic, before converting to Islam in 1982, taking his new name, Ragaa. Garaudy has lived in south of Spain, near Córdoba, for over 20 years.
-
"Роже Гароди е бил най-активният деец на френската комунистическа партия, който през месец Рамадан в петък 03.07.1982 г. приема Исляма за своя религия. Новото му име бива Реджа Джаруди."
-

Гароди, Роже (1913) френски писател и философ. Участник в Съпротивата (през Втората св. война). От 1945 г. член на ЦК, от 1956 г. член на Политбюро на Френската комунистическа партия. През 1970 г. изключен от ФКП като ревизионист. Излязъл с остра критика за извращенията на марксизма и социализма. Издигнал идеята за диалог на марксизма с християнството. Антифашистки роман-дневник "Антей" (1946), роман "Осмият ден на творението" (1947), пиеси, естетически творби ("За реализма без брегове", 1963).

Джако прие исляма

Майкъл Джексън вече ще се кланя на Аллах. Джако, който в последно време живее в Бахрейн, приел исляма на церемония в Лос Анджелис. Той първоначално искал да се казва Мустафа - Избрания. Но решил да приеме мюсюлманското име Микаел, което пак си е неговото собствено. Церемонията се извършила в къщата на кийборсита на "Тото" Стив Поркаро в Холивуд хилс.стандарт,22.11.08 г.
-
МайкълДжексън

Murad Wilfried Hofmann

Biography

Dr. Hofmann was born a Catholic, but converted to Islam in 1980. His conversion was met with some controversy due to his high profile in the German government^[1]. He converted to Islam as a result of what he witnessed in the Algerian War of Independence, his fondness for Islamic art, and what he saw as contradictions in Paulist Christian doctrine.^[2]

Dr. Hofmann served in the German Foreign Service from 1961 to 1994.^[3] He first served in Algeria as a specialist on issues concerning nuclear defense. He went on to serve as Director of Information for NATO at Brussels from 1983 to 1987, Ambassador to Algeria from 1987 to 1990, and Ambassador to Morocco from 1990 to 1994.^[4]

He currently lives with his Turkish wife in Istanbul, Turkey.^[1]

Dr. Hofmann was an honorary member and advisor to the Central Council of Muslims in Germany.^[1]

More HERE

Моят път към ислямската вяра

След като през 2007 г. полицията в Германия залови двама нейни граждани, приели исляма, в момент, в който готвеха бомбен атентат, обществеността в страната се заинтригува от вътрешния живот на онези, които преминават от една религия към друга. Случаят с писателя и политика Петер Шют е изключително интересен. Пред изданието „Ди велт‛ той разказва защо е сменил вероизповеданието си и какво е мнението му за онези, които „мигом се обръщат‛.

Не съм роден мюсюлманин. И не бях „осенен внезапно‛ от идеята да приема исляма. Повече от половината си живот прекарах в търсене на правата вяра и ще продължа по този път до смъртта си, а и след нея, ако това е Божията воля. Реално в живота си промених вярата си само веднъж. Факт е обаче, че на 19 години станах католик, за да се изплъзна от влиянието на семейството си, чиито членове бяха ревностни лютерани. Това бе сериозен разрив в живота ми – прекъснах отношенията си не само с родителите си, но и с приятелите си, както и с всички, на които до онзи момент имах доверие. Когато 30 години по-късно официално обявих, че приемам ислямската вяра, осъзнах, че този акт не е повтаряне на предишното скъсване с близките, а стъпка по пътя към вярата.

Очарование от детството

Всъщност, още от ранно детство бях запленен от исляма. Отраснал съм в кокетно селце, разположено на долното течение на река Елба. В първите години след края на Втората световна война в него нямаше дори ток. Селцето бе на територия, окупирана от британци, които имаха свои представители в лицето на шестима войници от Индия, които носеха чалми и бяха мюсюлмани. Те живееха в местната гостилница и по магически начин привличаха децата – т.е. и мен в това число, гощаваха ни с бадеми и смокини, пускаха ни радио, за да слушаме тяхна музика, и дори ни позволяваха да ги наблюдаваме, докато се молят. Ето как, още тогава, ислямският молитвен ритуал се запечата в съзнанието ми. Друг спомен от детството ми пък е свързан с древната църква в Людингворт, близо до родното ми село, в която имаше мощен орган, когото съзерцавах с детско страхопочитание. Пасторът се радваше на любопитството ми и ми разказваше за най-големия, роден в тази част на страната, а именно - Карстен Нибур. Нибур е определян от Хердер и Гьоте за първия германски хаджия, пропътувал из Арабския свят два века преди тяхното първо проплакване и разказал за пътешествието на народа си, описвайки много точно свещените места Мека и Медина. В църквата в Людингворт се пазеха откъси от пътеписите му. Те изпълваха младежкото ми сърце с изгарящо любопитство и бяха като първи жалон по пътя на вътрешния ми свят. По-късно и по време на следването си отново се докосвах до исляма. Докторската ми дисертация беше посветена на бароковите драми на Андреас Грифиус. Една от тях бе със заглавие „Катарина от Грузия‛ и втората й част се развиваше на територията на древния персийски град Исфахан (днешен Иран). Основно действащо лице, освен Катарина, бе шах Абас, който, за да си го представим по-лесно, трябва да си спомним Хаменей, само че живеещ през XVII век. В драмата шах Абас залъгва красивата християнка, използвайки коварства и обещания за наслада, с цел да я примами в харема си. Ето как изследванията ми върху Андреас Грифиус станаха повод сериозно да се заема с изкуството и културата на ислямския Ориент. Любопитен бе и фактът, вероятно дължащ се на интелектуален и духовен шанс, че в продължение на четири години живях в международното студентско общежитие в Хамбург врата до врата със студенти от Иран, Египет и Нигерия. Ние денонощно спорехме за какво ли не, включително и за вярата. Освен това в библиотеката на общежитието редовно организирахме дискусии, свързани с християнството, юдаизма и исляма. За мен тогава мюсюлманската религия бе на първо място теология на освобождението, изповядвана от народите от Третия свят. По-късно обаче представите ми се промениха. Всичко започна с това, че съборих издигнатия пред вратите на Хамбургския университет паметник на германския колонизатор Херман фон Висман в първите дни на студентското движение от 1968 и бях обявен от съда за движеща сила в заговора. Реално обаче аз не бях сам – действията ми бяха мотивирани от мюсюлманските ми съседи от Африка, с които живеех в студентското общежитие. Освен това се случи нещо, което бе потулено по всички правила на премълчаването, а именно – не се отчете, че посещението на шаха в началото на 1967 ще бъде не само съществен импулс за студентските бунтове, но и отпушване на първия истински интелектуален сблъсък в Германия с исляма. По време на лекциите, които иранският дисидент Бахман Нируманд четеше в почти всички университетски центрове, винаги се стигаше до спорния въпрос: какво ще спаси Иран и останалите развиващи се страни от бедност – революция или ислям? В същото време Социалистическият германски студентски съюз бе наел мазе на хамбургския централен площад, а „мускетарите‛ (така по онова време наричаха студентите мюсюлмани) си бяха уредили първия молитвен дом в противниковия лагер – в склад на евреин, разпространител на вестници. След революцията самият аз намерих съмишленици в редиците на германската комунистическа партия, вярна на Москва, докато други участници в събитията от 1968 бяха няколко крачки преди мен и вече уверено крачеха по пътя към исляма. Сред тях бе Паул Герхард Хюбш, ръководител на франкфуртския клуб „Волтер‛, който след това започна да се нарича „хадаятула‛ и се издигна до имам на движението „Ахмадиа‛.

Друг пример бе случаят с психолога Ахмед Кройш, който днес се смята за един от най-известните представители на суфизма в Германия. Не на последно място трябва да спомена и архитекта Бодо Раш, който замина за Саудитска Арабия, където проектира подвижни минарета върху джамията на Пророка в Медина. Днес той си е спечелил признанието на световната мюсюлманска общност, която го нарича „човека на Аллах, хвърлящ сянка‛.

Ранни заблуди

Като член и дори председател на германската комунистическа партия, бях изпаднал в заблуждение, че социализмът и ислямът са като двете страни на една и съща монета: социализмът сочеше пътя към справедливостта на земята, а ислямът – към тази на божествата. Бях гостувал на мюфтията в Ташкент, който бе най-високопоставеният представител на исляма в Съветския съюз. Слушах впечатлен достойните му за почитание проповеди, посветени на мюсюлманската етика, и отказвах да повярвам, че изпълнява духовните си задължения по нареждане на КГБ. В книгата си „След Сибир‛ описвам колко добре в съветска Средна Азия се допълваха ислямът и комунизмът. Когато за първи път се срещнах с неоспоримия авторитет в световната ориенталистика - Анемари Шимел, по време на благотворителна акция в ислямския хамбургски институт, тя не скри ужаса си от тирадите ми, посветени на комунизма, но след като чу разказа ми за Самарканд, се поуспокои, но отчасти. Тя дълго гледа корицата на книгата ми, на която блестяха сърп и чук, след което се обърна към мен с думите: „Махнете чука. След това ще остане само сърпът, който ще се преобрази в лунен и ще ви покаже пътя към Исляма‛.

Приех искрения й съвет и оттогава все се допитвам до нея. Книгите й за исляма са ми като пътеводна светлина. През 1987 бях поканен в Иран като човек, „търсещ исляма‛. Тогава аятолах Хаменей бе още на власт, войната срещу Ирак бе в разгара си, а от гробовете на мъчениците извираха кървави потоци, от които ми прилошаваше до причерняване. Това пътуване ми повлия отблъскващо и разколебаващо. Трябваха ми няколко години, за да мога най-накрая, през 1991, да се откажа от християнската си вяра и да приема новата.

И го направих, но не заради, а въпреки Хаменей. Тогава ислямският център в Хамбург се превърна в „моята джамия‛. Трябва да призная, че за мен ходенето в джамия още от периода на ислямската революция и преди официалното ми членство в мюсюлманската общност бе отправна точка по пътя ми към вярата. В джамията, както е типично за всеки модерен мюсюлмански молитвен дом, винаги се случва нещо – водят се любопитни разговори за различните религии, от целия ислямски свят пристигат интересни лектори, сред които и уважавани духовници и учени, като Мохамед Хатами, президентът реформатор на Иран, както и философът Абдулуахад Фалатури и Халима Краузен – първата германка жена имам. Сред тях бе и моят учител Мехди Разви, който в крайна сметка ме обърна във вярата. Така вече над 15 години съм член на ислямската общност, говореща немски език. Тя е основана през 1967 именно от имам Разви. Нашата общност е като отворен кръг. Ние – отделните й членове, се събираме всяка събота следобед. И под „ние‛ имам предвид не само мюсюлмани, но и християни, юдеи, будисти, езотерици и дори убедени атеисти. Никой не е принуждаван да се присъединява към нас – дори напротив: ние нямаме доверие на онези, които „мигом се конвертират‛. Опитът ни показва, че именно тези „внезапно покръстили се‛ не издържат дълго във вярата. Те изобщо не познават Корана и исляма, а често имат и погрешни представи за него. Освен това нямат необходимото търпение, което е задължително, за да се проникне в тайната на вярата. А ние наистина работим сериозно - през 1967 имам Разви започна да тълкува значението на първата сура. Халима Краузен, която го наследи преди две години, стигна до 41 сура. Ето това се казва спонтанна смяна на вярата, което обаче е част от много продължителен и труден процес. Разбира се, лесно е да се стане мюсюлманин на хартия – само трябва да изповядаш символ-веруюто на новата вяра пред свидетели. Истински мюсюлманин обаче не можеш да бъдеш от днес за утре или от определен час нататък – трябва да си отдаден с цялото си сърце на Бог, а за това се изисква много повече от устно изповядване на вярата или спецкурс. Трябва дейно участие в учебен процес, който продължава през целия живот. И всеки ден трябва да се започва отначало.

Ди Велт

Петер Шют

изт.,Брой 28 (2511), 27 юли 2008 г.

Александър/Искандер

Иван Шишман умрял в затвора и когато напуснал живота, неговият син приел Исляма.

Вместо християнското Александър,синът на Иван Шишман вече се нарича Искандер.

Наследник на търновския престол приема Исляма.

в."Стандарт нюз",СЪБОТА,9 Февруари 2008

Юлия от "Тату" в шок- искат синът й да стане мюсюлманин

Парвиз срещнал Юлия на парти и между тях пламнала любов. Снимка: "Твой день"

Юлия от „Тату“ е в паника! След като на 27 декември стана майка за втори път и роди момченце, родителите на мъжа й Парвиз поставиха пред нея жесток ултиматум: или детето ще стане мюсюлманин, или няма да бъде признато от тях.

Новината беше разпространена от руското издание „Шоу-бизнес“ и бързо се превърна в една от най-обсъжданите теми в руските он-лайн таблоиди.

Мъжът на солистката на „Тату“ е от мюсюлманско семейство и това е главната причина за ултиматума- родителите на Парвиз настояват традицията да не се прекъсва.

Всъщност Юлия не се безпокои толкова от факта, че родителите на Парвиз няма да признаят детето.

Нейната най-голяма тревога е, че под влияние на семейството си Парвиз може да напусне и нея, и детето им.

Междувременно „Комсомольская правда“ съобщи, че мъжът на Юлия все пак е направил ексклузивни кадри на певицата малко преди самото раждане и ги е пуснал в интернет. На видеоклипчето Юлия изглеждала доста добре.

Преди раждането плъзнаха слухове, че Юлия се готви да роди в ефир. Раждането трябваше да се предава пряко он-лайн в интернет, но впоследствие тя се отказа от идеята.

Dnes.bg припомня, че 22-годишният бизнесмен Парвиз има законна съпруга- бившата солистка на група "Тутси" Маша Вебер. Миналата година тя му роди син. Но след това Парвиз срещнал Юлия на парти у техен общ приятел и между тях пламнала любов от пръв поглед.

Руските таблоиди дори твърдят, че за да се омъжи за любимия си, православната Юлия е променила вярата си и е приела исляма.

Според някои информации двамата млади са се бракосъчетали по мюсюлманския обред в джамия в Дубай.

dnes.bg,09.01.2008

Мехмед Али - приелия исляма елзасец Карл Дитрих (за франкофоните - Шарл Дьотроа)

Ориентът омайва потурчeн елзасец

Действията на главнокоманващия Мехмед Али - приелия исляма елзасец Карл Дитрих (за франкофоните - Шарл Дьотроа), са една от загадките на тази война. По-точно става дума не за действията му, а за бездействията му. В добро настроение, независимо дали армията на падишаха търпи тежки удари или отбелязва успехи, през юни - август 1877 г. Мехмед Али добросъвестно охранява периметъра си, без да придвижи огромната си армия срещу левия руски фланг или дори срещу руските войски в Северна Добруджа. Ориентът, изглежда, е омаял помохамеданчения европеец. И бързо го е обсебил с едно от "качествата" си - мудността.
Все пак в началото на август съобразно плана, приет в Цариград, Мехмед Али е трябвало да се поразмърда. И за да избере за цел на настъплението му, е предоставил три възможни направления: срещу Търново - в тила на Шипченския отряд на Радецки, срещу Свищов - за да пререже единствената връзка на русите с тила, и срещу Бяла - където би могъл излезе в тила на руската групировка при Плевен.

в."Стандарт нюз",15 юли 2007 (неделя)