След като през 2007 г. полицията в Германия залови двама нейни граждани, приели исляма, в момент, в който готвеха бомбен атентат, обществеността в страната се заинтригува от вътрешния живот на онези, които преминават от една религия към друга. Случаят с писателя и политика Петер Шют е изключително интересен. Пред изданието „Ди велт‛ той разказва защо е сменил вероизповеданието си и какво е мнението му за онези, които „мигом се обръщат‛.
Не съм роден мюсюлманин. И не бях „осенен внезапно‛ от идеята да приема исляма. Повече от половината си живот прекарах в търсене на правата вяра и ще продължа по този път до смъртта си, а и след нея, ако това е Божията воля. Реално в живота си промених вярата си само веднъж. Факт е обаче, че на 19 години станах католик, за да се изплъзна от влиянието на семейството си, чиито членове бяха ревностни лютерани. Това бе сериозен разрив в живота ми – прекъснах отношенията си не само с родителите си, но и с приятелите си, както и с всички, на които до онзи момент имах доверие. Когато 30 години по-късно официално обявих, че приемам ислямската вяра, осъзнах, че този акт не е повтаряне на предишното скъсване с близките, а стъпка по пътя към вярата.
Очарование от детството
Всъщност, още от ранно детство бях запленен от исляма. Отраснал съм в кокетно селце, разположено на долното течение на река Елба. В първите години след края на Втората световна война в него нямаше дори ток. Селцето бе на територия, окупирана от британци, които имаха свои представители в лицето на шестима войници от Индия, които носеха чалми и бяха мюсюлмани. Те живееха в местната гостилница и по магически начин привличаха децата – т.е. и мен в това число, гощаваха ни с бадеми и смокини, пускаха ни радио, за да слушаме тяхна музика, и дори ни позволяваха да ги наблюдаваме, докато се молят. Ето как, още тогава, ислямският молитвен ритуал се запечата в съзнанието ми. Друг спомен от детството ми пък е свързан с древната църква в Людингворт, близо до родното ми село, в която имаше мощен орган, когото съзерцавах с детско страхопочитание. Пасторът се радваше на любопитството ми и ми разказваше за най-големия, роден в тази част на страната, а именно - Карстен Нибур. Нибур е определян от Хердер и Гьоте за първия германски хаджия, пропътувал из Арабския свят два века преди тяхното първо проплакване и разказал за пътешествието на народа си, описвайки много точно свещените места Мека и Медина. В църквата в Людингворт се пазеха откъси от пътеписите му. Те изпълваха младежкото ми сърце с изгарящо любопитство и бяха като първи жалон по пътя на вътрешния ми свят. По-късно и по време на следването си отново се докосвах до исляма. Докторската ми дисертация беше посветена на бароковите драми на Андреас Грифиус. Една от тях бе със заглавие „Катарина от Грузия‛ и втората й част се развиваше на територията на древния персийски град Исфахан (днешен Иран). Основно действащо лице, освен Катарина, бе шах Абас, който, за да си го представим по-лесно, трябва да си спомним Хаменей, само че живеещ през XVII век. В драмата шах Абас залъгва красивата християнка, използвайки коварства и обещания за наслада, с цел да я примами в харема си. Ето как изследванията ми върху Андреас Грифиус станаха повод сериозно да се заема с изкуството и културата на ислямския Ориент. Любопитен бе и фактът, вероятно дължащ се на интелектуален и духовен шанс, че в продължение на четири години живях в международното студентско общежитие в Хамбург врата до врата със студенти от Иран, Египет и Нигерия. Ние денонощно спорехме за какво ли не, включително и за вярата. Освен това в библиотеката на общежитието редовно организирахме дискусии, свързани с християнството, юдаизма и исляма. За мен тогава мюсюлманската религия бе на първо място теология на освобождението, изповядвана от народите от Третия свят. По-късно обаче представите ми се промениха. Всичко започна с това, че съборих издигнатия пред вратите на Хамбургския университет паметник на германския колонизатор Херман фон Висман в първите дни на студентското движение от 1968 и бях обявен от съда за движеща сила в заговора. Реално обаче аз не бях сам – действията ми бяха мотивирани от мюсюлманските ми съседи от Африка, с които живеех в студентското общежитие. Освен това се случи нещо, което бе потулено по всички правила на премълчаването, а именно – не се отчете, че посещението на шаха в началото на 1967 ще бъде не само съществен импулс за студентските бунтове, но и отпушване на първия истински интелектуален сблъсък в Германия с исляма. По време на лекциите, които иранският дисидент Бахман Нируманд четеше в почти всички университетски центрове, винаги се стигаше до спорния въпрос: какво ще спаси Иран и останалите развиващи се страни от бедност – революция или ислям? В същото време Социалистическият германски студентски съюз бе наел мазе на хамбургския централен площад, а „мускетарите‛ (така по онова време наричаха студентите мюсюлмани) си бяха уредили първия молитвен дом в противниковия лагер – в склад на евреин, разпространител на вестници. След революцията самият аз намерих съмишленици в редиците на германската комунистическа партия, вярна на Москва, докато други участници в събитията от 1968 бяха няколко крачки преди мен и вече уверено крачеха по пътя към исляма. Сред тях бе Паул Герхард Хюбш, ръководител на франкфуртския клуб „Волтер‛, който след това започна да се нарича „хадаятула‛ и се издигна до имам на движението „Ахмадиа‛.
Друг пример бе случаят с психолога Ахмед Кройш, който днес се смята за един от най-известните представители на суфизма в Германия. Не на последно място трябва да спомена и архитекта Бодо Раш, който замина за Саудитска Арабия, където проектира подвижни минарета върху джамията на Пророка в Медина. Днес той си е спечелил признанието на световната мюсюлманска общност, която го нарича „човека на Аллах, хвърлящ сянка‛.
Ранни заблуди
Като член и дори председател на германската комунистическа партия, бях изпаднал в заблуждение, че социализмът и ислямът са като двете страни на една и съща монета: социализмът сочеше пътя към справедливостта на земята, а ислямът – към тази на божествата. Бях гостувал на мюфтията в Ташкент, който бе най-високопоставеният представител на исляма в Съветския съюз. Слушах впечатлен достойните му за почитание проповеди, посветени на мюсюлманската етика, и отказвах да повярвам, че изпълнява духовните си задължения по нареждане на КГБ. В книгата си „След Сибир‛ описвам колко добре в съветска Средна Азия се допълваха ислямът и комунизмът. Когато за първи път се срещнах с неоспоримия авторитет в световната ориенталистика - Анемари Шимел, по време на благотворителна акция в ислямския хамбургски институт, тя не скри ужаса си от тирадите ми, посветени на комунизма, но след като чу разказа ми за Самарканд, се поуспокои, но отчасти. Тя дълго гледа корицата на книгата ми, на която блестяха сърп и чук, след което се обърна към мен с думите: „Махнете чука. След това ще остане само сърпът, който ще се преобрази в лунен и ще ви покаже пътя към Исляма‛.
Приех искрения й съвет и оттогава все се допитвам до нея. Книгите й за исляма са ми като пътеводна светлина. През 1987 бях поканен в Иран като човек, „търсещ исляма‛. Тогава аятолах Хаменей бе още на власт, войната срещу Ирак бе в разгара си, а от гробовете на мъчениците извираха кървави потоци, от които ми прилошаваше до причерняване. Това пътуване ми повлия отблъскващо и разколебаващо. Трябваха ми няколко години, за да мога най-накрая, през 1991, да се откажа от християнската си вяра и да приема новата.
И го направих, но не заради, а въпреки Хаменей. Тогава ислямският център в Хамбург се превърна в „моята джамия‛. Трябва да призная, че за мен ходенето в джамия още от периода на ислямската революция и преди официалното ми членство в мюсюлманската общност бе отправна точка по пътя ми към вярата. В джамията, както е типично за всеки модерен мюсюлмански молитвен дом, винаги се случва нещо – водят се любопитни разговори за различните религии, от целия ислямски свят пристигат интересни лектори, сред които и уважавани духовници и учени, като Мохамед Хатами, президентът реформатор на Иран, както и философът Абдулуахад Фалатури и Халима Краузен – първата германка жена имам. Сред тях бе и моят учител Мехди Разви, който в крайна сметка ме обърна във вярата. Така вече над 15 години съм член на ислямската общност, говореща немски език. Тя е основана през 1967 именно от имам Разви. Нашата общност е като отворен кръг. Ние – отделните й членове, се събираме всяка събота следобед. И под „ние‛ имам предвид не само мюсюлмани, но и християни, юдеи, будисти, езотерици и дори убедени атеисти. Никой не е принуждаван да се присъединява към нас – дори напротив: ние нямаме доверие на онези, които „мигом се конвертират‛. Опитът ни показва, че именно тези „внезапно покръстили се‛ не издържат дълго във вярата. Те изобщо не познават Корана и исляма, а често имат и погрешни представи за него. Освен това нямат необходимото търпение, което е задължително, за да се проникне в тайната на вярата. А ние наистина работим сериозно - през 1967 имам Разви започна да тълкува значението на първата сура. Халима Краузен, която го наследи преди две години, стигна до 41 сура. Ето това се казва спонтанна смяна на вярата, което обаче е част от много продължителен и труден процес. Разбира се, лесно е да се стане мюсюлманин на хартия – само трябва да изповядаш символ-веруюто на новата вяра пред свидетели. Истински мюсюлманин обаче не можеш да бъдеш от днес за утре или от определен час нататък – трябва да си отдаден с цялото си сърце на Бог, а за това се изисква много повече от устно изповядване на вярата или спецкурс. Трябва дейно участие в учебен процес, който продължава през целия живот. И всеки ден трябва да се започва отначало.
Ди Велт
How to Convert to Islam and Become a Muslim
Как да приемем Исляма?